ДОКТОРАНТСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ
Анна Шопова
ПУБЛИКА И СЦЕНА В СИТУАЦИЯ НА ОТКАЗВАНЕ ОТ „ЧЕТВЪРТАТА СТЕНА“: ТРИ ВЪЗМОЖНИ ВАРИАНТА ЗА РОЛЯТА НА ЗРИТЕЛЯ В ТЕАТРАЛНИ ПРАКТИКИ ОТ XX ВЕК
Резюме
По време на театралното представление животът на сцената предизвиква възникването на втори, който се развива в аудиториума като резултат от срещата между вътрешния свят и сетивата на зрителите и сценичните образи. През цялата продължителност на театралното действие тези два живота могат да не взаимодействат помежду си и да съществуват на дистанция един от друг, от двете страни на т.нар. „четвърта стена“ – понятие, обозначаващо „въображаема стена, отделяща сцената от залата“. Когато сцената и залата започнат да общуват, контактът между тях става причина за създаването на пукнатини, дупки или пълно сриване на „четвъртата стена“. Театралните практики на XX век са силно белязани от устрем към активен диалог със зрителя и приобщаването му към спектакъла под различни форми.
Текстът разсъждава върху три възможни варианта за ролята на зрителя в този процес, всеки протичащ при силно скъсено, понякога изчезващо зрител – актьор разстояние и „сцена“, променяща големината, височината и формата си извън зрителната зала в театъра. Зрителите стават елемент от представлението, придобиващ различни функции.
Във вариант едно зрителят е участник, който без видимо да прави нещо, е включен в представлението посредством своеобразно изискване за активност на въображението му. Пример е постановката „Аладина и Паломид“ от Морис Метерлинк на Емил Франтишек Буриан (1904 – 1959), поставена през 1939 г. в коридор на театър „Д-40“. Вариант две разглежда неповторимото събитие среща в работата на Иван Вискочил (1929 – 2023). Третият вариант представя ситуация, в която публиката е потопена в пространството на действието, оставена сама да конструира представлението си и в непосредствена физическа близост с актьорите, като дава за пример спектакъла Orlando Furioso на Лука Ронкони от 1969 г.
Ключови думи: театър, зрители, сценография, сцена, Ронкони, Буриан, Вискочил
виж цялата статия >>
КИЧЪТ КАТО СРЕДСТВО В СЪВРЕМЕННОТО БЪЛГАРСКО ИЗКУСТВО
Резюме
Кичът може да бъде навсякъде и под всякакви форми. Той съществува при различни и многобройни обстоятелства. За него се мисли като дефиниция на лош вкус, ниска култура, дори ерзац. Също така обаче, той е и средство, метод, легитимен начин за изразяване на мнение, открояване на проблем и възможност за започване на разговор спрямо различни проблеми на обществото. За кича се мисли като модерен термин, дошъл от пазарите из Германия, макар и да има сведения и разбирания, че винаги е съществувал под една или друга форма, но с други имена. Той съществува във всички точки на света под различни вариации и точно заради това е толкова обсъждан, хулен, заклеймяван, но едновременно с това и много харесван, възвеличаван и използван. Целта на текста е да проследи кича и неговите специфики спрямо българския контекст и как артистите творят и реагират спрямо него, но също така дали и как той се обвързва с българската действителност. Последната част от текста се фокусира върху проследяването, анализирането и коментирането на конкретни примери – художници и произведения на изкуството – от началото на 90-те години на XX век до наши дни, за да се провери какво се случва с темите, свързани с кича – променят ли се те, ако да, как и в каква насока.
Ключови думи: кич, средство, съвременно българско изкуство
виж цялата статия >>
СИМЕОН СИМЕОНОВ – ДА ДЕФОРМИРАШ ОБРАЗЦИТЕ НА КЛАСИЧЕСКОТО ИЗКУСТВО
Резюме
Тази статия е провокирана от състоялата се през февруари 2024 година изложба „Тайната вечеря“ на скулптора доц. д-р Симеон Симеонов в галерия „Харта“, София. В изложбеното пространство авторът представя серия от произведения, базирани върху знаковата живописна творба „Урок по анатомия на доктор Тюлп“ от 1632 г. на Рембранд ван Рейн. Симеонов прави своеобразна дисекция на платното на гениалния художник, пречупена през призмата на съвременната естетика и субективната авторова концепция. Гореспоменатият подход не е нов в творчеството му и се явява като продължение на досегашната практика да използва за основа на своите произведения вече съществуващи образци на класическото изкуство. Експериментира, като преформатира първообраза, вследствие на което се получава качествено нов пластичен резултат, който е натоварен със съвременна естетика и смисъл. Корените на този маниер на работа могат да се проследят в творбите му „Борци“, „Давид“ и „Момче вади трънче от крака си“, създадени в предишни години и показвани от автора в различни проекти. В анализа на тези ранни произведения се крие ключът, водещ към разбирането на най-новата му публична изява в галерия „Харта“, която сама по себе си би могла да бъде предмет на отделен анализ. Настоящият текст цели да се фокусира върху генезиса на този интересен творчески подход. Пластичните провокации, които Симеон Симеонов създава посредством сваляне на еластични отпечатъци от вече съществуващи скулптурни произведения, дело на други автори, насочват към преосмисляне на знакови класически образци на античната гръко-римска и ренесансова скулптура.
Ключови думи: д-р Симеон Симеонов, гръко-римска и ренесансова скулптура, „Борци“, „Давид“, „Момче вади трънче от крака си“
виж цялата статия >>